Начална  >  "Промяната"  

ПРОМЯНАТА

 

 

Кой съм аз

21.01.2011 г.

07.11.2010 г.

05.09.2010 г.

 

"Промяна"-тa

 

 

21.01.2011 г.

Първата ми среща с думичката промяна беше в училище, по-точно в техникума, в най-първия час по литература, в който естествено „литературно“ нямаше нищо. Запознавахме се и говорихме за организация: кой как се казва, какво ще учим и по колко, как ще ни изпитват; колко е важно да учим литература – все неща полезни,... мислех си. Беше есента на обикновена социалистическа година, но не социализъм какъв да е, ами „развит“, който още мъъъъъничко и щеше да ни отведе в комунизма, където животът щеше да е песен, понеже щяхме да имаме „от всекиму според способностите, на всекиму според нуждите“, водени от неуморната БКП, водена от неуморния Тодор Живков. Нищо, което да вещае някаква промяна... обаче...

Още с представянето си другарката Деспотова взе страха на имащите естествено предразположение да се страхуват. Разправяше, че имената не били показателни за човека и че не трябвало да се правят някакви прибързани изводи. Вярно, ала в нейния случай името си беше абсолютно показателно. Първото ми впечатление, колкото й да беше прибързано, беше съвсем точно. За да разсее и сянката от всякакъв деспотизъм, другарката Деспотова направи неочакван въпрос-предложение: „Предвид, че тези методи на преподаване и учене са критикувани постоянно, аз съм готова да ги променя. Още утре! Ето, питам ви как. Как вие виждате новите методи? Споделете ги, че да ги обсъдим, и аз ще се съобразя. Кой иска да каже? (10 секундна гробна тишина!) Никой?“ След други 10 секунди, в които огледа всеки от нас, онемелите средношколци, с многозначителния си поглед, добави: „Предложения за промени няма, значи ще се придържаме към установените правила. Щом нямате възражения преминаваме към... [не си спомням точно какво]”.

Заключенията на другарката ми сеструваха толкова логични, че направо й се възхищавах. Бях на 15 години. За мен, както и за всичките ми връстници, вярвам, думата „промяна“ не означаваше нищо (за демокрация не се споменаваше). Никога не ми се беше налагало да променям каквото и да било и още по-малко да разсъждавам как бих желал да променя ученето на литертура в техникума. Не ми се беше налагало да вземам решения, защото разполагах с мама и татко, и куп баби и дядовци, които ги взимаха вместо мен. За в училище да не говорим. За мен животът се състоеше в едно ежедневно откриване на нови и нови неща и хора, и състезание, в което побеждаваше най-добрият, затова тренирах по 2-3 часа на ден. Точка.

Промяната не съществуваше, нито като дума нито като факт. Другарката Деспотова обаче я беше изкарала на бял свят... , за да се легитимира и да получи позволение да практикува учителството си както винаги. Беше ни питала и ние бяхме замълчали. Значи бяхме дали съгласието си. Ако ни беше предложила да се подпишем под позицията си, най-вероятно щяхме да го направим, и пак щяхме продължим посатарому. Нямахме повече основания да не се подчиняваме. Така беше през 1987 г.

Днес, 23 години по-късно (последните 7 от които в непрестанно търсене), вече мога да отговоря на другарката Деспотова, но моят отговор едва ли ще й хареса. Ето, в образованието, за което работя, никой - нито дете, нито възрастен - ще бъде толкова арогантен, че да изисква от някой друг да отговори толкова бързо на толкова сложен въпрос. Напротив, всеки ще е достатъчно съобразителен, искрен и отворен за чуждото мнение, за да чака търпеливо. Всеки е наясно, че търсенето на най-доброто става бавно, но че друг начин освен диалог на практика няма. Новото образование е съградено на базата на непрекъснат искрен диалог – това, което ни беше забранено по „онова“ време и на което се учим вече повече от 20 години.

 


 

Бавният ход на социалната промяна

 

07.11.2010 г.

С първото си неделно кафе се замислям как статиите на ДеГаус и Шейн се вписват и допълват хубаво раждащата се книжка „За циганите и гаджè” (виж и това тук). После фантазирам за съдържанието и вида на книгата ни за „Новото образование”, и за лансирането й сред българската публика. И формулирам следната върховна мисъл: Книгата ни и без друго е важен етап в строежа на новото, тя е нещо конкретно - конкретен израз на абстрактните неща, които сме си говорили с времето. Та по нашия път е хубаво да правим една стъпка в абстрактното, една в конкретното, за да не заприличваме и ние на отнесените учители от познатите ни класни стаи. Една стъпка във философските/теоретическите ни размишления, една конкретна „на земята” – като излизането на книгата ни, или посаждането на едно дърво, или... изработването на макет, или една работна или познавателна среща на живо.

Една абстрактна – една конкретна стъпка. Една абстрактна – една конкретна, абстрактна–конкретна, абстрактна–конкретна. Добре де, ще има и подскачане на един крак от време на време, но ще сме наясно, че така много далеч не ще стигнем, и скоро ще преминем пак към нормалното ходене: абстрактно – конкретно, абстрактно – конкретно.

*

После се връщам отново на циганската тема. Получава цяла книга. Но кой ли би я издал? – Това няма кой знае какво значение. Важното е да я има. Ще я напечатам 300 бройки, да циркулира, и толкоз. И тук се сещам за нещо писано от Мидоуз през 1991 г. в предговора й на Global citizen, отварям я да видя дали ще го намеря и на страница 7 препрочитам подчертаното още при първия ми прочит. После не мога да удържа желанието си да го преведа, и така:

Промяната на една социална парадигма е трудна работа, която не среща дружелюбен прием. Когато започвах да пиша, повечето от издателите на вестници мислеха, че темата за опазването на околната среда не е подходяща за редакционните им страници. Още по–малко подходящи им се струваха онези неща, които атакуваха директно най–съкровени масови убеждения. Все още трудно убеждавам издател да приеме някоя нова гледна точка, особено ако тя атакува директно пазарните механизми и отношения. Моите икономически колонки са сред най–непопулярните ми неща, но не сред читателите, ами сред издателите. Много от вестниците просто отказваха да ги публикуват. Работата е там, че срещу доминиращите парадигми – разбирания/ стереотипи/ предразсъдъци/ предубеждения не можеш да тръгнеш прекалено директно.

 

 


 

Ред или свобода

 

 

05.09.2010 г. (от дневника ми)

Откакто съм във ваканция, полудявам, че си намам една тетрадчица, в която да пиша. Затова днес грабвам едно блокче с милиметрова хартия (иначе предназначено за скиците на родопската ми къщичка).

От търчането между Кадастър, Община и съд (за важна корекция в кадастралните скици) научих много и за работата на администрацията и съда, и за възможностите на хората от моето планинско село да разбират и следват някакви бюрократични процедури. Срещнах се с техни удивителни интерпретации и съчинения, запълващи логическите им дупки, оставени от обяснимото им неумение да вникват дълбоко в същността на бюрокрацията. Представяха ми добронамерено една безобразно непълна картина от факти, документация, събития и дори настроения, украсени с детайли на границата на човешката фантазия. Така е там, в планината.

Работата е, че животът се усложни много напоследък. Опитите за въвеждане на някакъв ред и у нас – закони, регламенти, кадастър, започнаха да изискват от хората да проявяват умения, които са им далечни и чужди (най-общо някакви познания по частно и административно право, и работата с бюрократи). Традиционният им начин на „уреждане на въпроса“ - с познати, работи само донякъде и е гаранция за страшни бъдещи усложнения. Каналният ред е нещо непознато... И тук аз започвам да се питам длъжни ли са да го познават. Как са живели толкова поколения без кадастър? Как са уреждали наследството и конфликтите си? От какво точно е продиктувана сегашната „въпиюща нужда“ от строг ред? Ами ако не го въведем? Кой ще пострада и кой ще спечели от това?... И така
 

Кой ще пострада и кой се ще спечели от реда в собствеността на земята

Нека да поясня, че преди 6-7 години имах едни спастрени парици. Щяха да ми стигнат да купя 5 хектара земя близо до град Рила, кюстендилско, с намерение да правя лозе. Не го направих, защото не можах да купя земята: собственост с такива размери не съществуваше. В най-добрия случай се говореше за 4-5 дка. Това означаваше разговори с поне 10 семейства и събирането на всички наследници на починалите стари; после преговори с тях и чак тогава, ако всичко вървеше гладко,  покупка. Естествено не разполагах нито с всичкото това време, нито с допълнителни пари. Бях сметнал, че ще са ми нужни година и половина време за тичане и увещаване, през която не бих имал какъвто и да е доход. Щах да правя инвестиция, да, но спастрените ми парички нямаше да стигнат да живея някак си и да преследвам успешно целта си. Така че – нищо. Останах си с мечтите, но положението щеше да е съвсем различно, ако го имаше редът, раждащ се днес с националния кадастър.

(следва)

 

 

 


начална страница

обратно горе

www.probujdane.com

Пиши ми на този имейл