Оптимизъм и сметки 
(в отговор на читателско писмо)

Милано, 27 Юни 2004 г.

Ето го този дългоочакван момент на относително спокойствие, в който сядам и започвам да коментирам вълнуващите ти думи, Поли.  (Вярвам, че не те обиждам като ти говоря на “ти”. Знам че “французите”, със и без кавички, са често по-формални, отколкото е трябва ;) )

Благодаря ти още веднъж за искреното ти чувство и за доверието ти в мен! Сълзите ти ме натоварват с отговорност, която поемам с удоволствие. И не се притеснявай за латинските букви, защото имам начин да ги преобръщам на кирилица без особена трудност.

Както вече си прочела и разбрала, аз обичам да философствам. Започнах разсъжденията си по темата за благоденствието на родината, воден единствено от желанието си за постигане на едно ведро и достойно съществуване, значи егоизъм – философско понятие, което пък не се връзва много с патриотизъм, жертвоготовност или алтруизъм, – а днес съм тук, за да буня духовете и да предизвиквам размисъл и действие. Пак в търсене на отговор на въпроса Как да стане?, но вече убеден, че ... спасение по единично НЯМА.

Оставам верен на линията и убеждението си, че най-силния и най-истинския стимул за каквото и да е е преследването на личното щастие. Наричат го мотивация, когато става въпрос за свестни хора, и интерес, когато говорят за видни бизнесмени, разбойници, хитреци, политици, финансисти, терористи и тям подобните. Защо започвам с тази уговорка? Защото в думите ти намирам обвинения към онези, които преследват интересите си, но не намирам укор към онези които не го правят. Разбираш, че става въпрос за активността на бизнесмените-душмани и за пасивността на скромните хорица, като брат ти, които знаят единствено да работят съвестно.

Виждаш ли, в условията на демокрация –  при, макар и привидното, зачитане на правата на всеки гражданин и на свободата на словото –  съвестното изпълнение на задълженията, служебни или обществени, не стига. Нужно е също познаването на правата и отстояването на собствените  позиции. Да се разчита, че някой ще уважава безкрайно някой друг, когато това е в явен конфликт със собствения му интерес-печалба, ми се струва наивно. Друго е обаче отношението към човек, който познава добре правата си, знае колко струва, какво желае и ... приблизително как да го постигне. Тези са качествата, които прибавени към трудолюбието и честността на един подчинен, карат работодателя да го уважава и да се съобразява с него. Затова не е случайно, че икономическият елит, чрез политиците –  застъпници именно на техните интереси, –  се старае с всички сили да създава неграмотни, но много добре специализирани труженици. Така се управлява много по-лесно и не е нужно да се съобразяваш с ерудирани подчинени. Не мисля, че са ти нужни много доказателства на тази теза. Огледай се само какво става около тебе. Колко са невежите “намусени западноевропейски чучела”? Какво знаят за правата си? Знаят ли с какво точно се хранят? Познават ли себе си, преди да опознаят обкръжението си и света? Къде е достойнството им? ...

Смея да твърдя, че в България все още не сме паднали до такова ниво на обезличаване. Поне хората роптаят, викат, възмущават се от неуважението. Все още обаче не знаят правата си и още се заблуждават, че на запад някой се грижи за благоденствието и достойнството на масите. Гледат “навън” и виждат, че караме лъскави автомобили, но не знаят колко часа прекарваме зад волана, вместо да ги прекарваме на по бира с приятели. Разбираш ли на къде бия? Българите имаме невероятен шанс! Този ДА СЕ ОСЪЗНАЕМ СЕГА, защото имаме пред очите си доказателства за провала на развитите демокрации, и да не се превръщаме никога в безлични безропотни поданици, ами да градим България така, че да живеем живота си достойно. Надеждата ми е хранена от любознателността и силата на нашето поколение (на 30 - 40-годишните), от немощността и разединението на икономическия ни псевдоелит, от бедната ни на полезни изкопаеми, но благодатна плодородна земя, която “само” трябва да се работи, и от славното ни минало, където никой не ни е поробвал трайно.

Така че на брат си кажи да заповяда и да работи в чужбина. Скоро ще си даде сметка, че шефовете не са много по-различни от българските и че заплатата е важна, но не е всичко. На родителите ти аз ще кажа, че не трябва да вразумяват никого, ами просто трябва да ви обичат и двамата,  така че да ви бъдат опора и притегателна сила, и да бъдат здрави и живи, за да бъдат и те свидетели на пробуждането ... и на завръщането всъщност.

Вече си разбрала, че не виждам никакъв смисъл да се обръщам към шефовете и прекупвачите на мляко, без значение дали са българи или не. Те няма да се трогнат от думите ми, но нищо чудно да ме изслушат; да се направят, че чуват; да обещаят, че ще помислят, че нещо ще направят. Ала-бала! Приказки на вятъра и фаталната заблуда, че се върши нещо, че нещо ще се промени. С разчувстване на бизнеса?!? ...?! Познавам бизнесмени малки, големи и още по-големи. В битката между чувства и сметки в бизнеса има само един победител. Нали се досещаш кой? Звучи тягостно, но замисляла ли си се над факта, че оцеляването на едно предприятие зависи   е д и н с т в е н о  от доходността му? И какво би направила ти самата ако фирмата ти престане да бъде конкурентна в името на уважението? Виждаш ли, равновесието е трудно за свестен предприемач, а какво остава за един тиранин? (Мой съквартирант студент работи за 5 Евро на час в Милано. Сещаш ли се колко могат да му стигнат при цените тук?)

Мисля, че идеята ти за средната класа е малко ... неточна, но не защото ти е малко акъла, ами защото се оказва, че средната класа никаква средна класа не е, ами си е чист пролетариат, но теорията е много удобна за хвърляне на прах в очите. Ще ми кажеш ли кой във Франция се определя като пролетариат? Може би продавачките в супермаркет? Шофьорите на такси? Шивачките? ... По една случайност днес чета в Лю Монд Дипломатик разсъждението, че между заводския работник от началото на двайсети век и счетоводителката в началото на двайсет и първи разликата е незначителна. Преди век машините са убивали работниците, днес компютрите убиват нас хората на ... “интелектуалния” труд. Пак се трепем по 10 часа на ден, а за социалните придобивки по-добре да не говорим.

– Е тогава? – ще ме питаш – Ще се окаже, че моята идея "дето държи пътя" е въздух под налягане?

– Не, не! Всяка светла идея е безценна! И борбата за реализирането й е това, което добавя стойност към живота ни, без особено значение дали ни остава малко или много до крайната цел.

Освен това, ... кой съм аз че да знам повече от теб? И от къде това самочувствие да давам оценки и напътствия? Думите ми са само едно мнение, което естествено подлежи на критика. Важното е да разсъждаваме, да обсъждаме и да действаме добронамерено. Дори с риск да сгрешим. Ще се коригираме (ако не сме напълно малоумни, естествено) и ще опитваме пак. Само така ще можем да вървим напред. В тази връзка, твоята “грешка отпреди 4 години” е безценна и няма никакъв смисъл да говорим за “поправка”. Така че най-добре е, според мен, да следваш ведро пътя си без много-много фикс-идеи. Когато събереш сили и средства ще прецениш отново за себе си кое ти е най-изгодно. Доколкото те познавам, от редовете които ми пишеш, мога да бъда сигурен, че полза от твоя избор ще имат и близките ти и милата ни България.

Бъди здрава :)

Павел 

 

 

 


начална страница

обратно горе

www.probujdane.com

.Statistiche sito,contatore visite, counter web invisibile