Българинът още обича и мрази силно

Бъдете искрени, когато сравнявате България с останалия свят

София, април 2003 г.

Интервю на Августа Манолева

Павел Лазаров е 32-годишен. Определя себе си като чувствителен реалист. От 10 години живее в Италия. Консултант по фирмени информационни системи. България му липсва. Приятелите го обвиняват в прекален патриотизъм. Смята, че с опита си от живота извън родината може да е полезен за мнозина, които са се отправили към чужбина.

При завръщанията си у дома, казва своите наблюдения, размишления и послания. С надеждата, че може да е полезен за всеки, който се е отправил към чужбина.

***

Тук, в България, хората още обичат и мразят силно. Българите се чудим как да вържем двата края, но не сме загубили човешкия си облик. В северна Италия, колкото и странно да звучи, няма такива емоции. Емоцията е нещо непознато в тамошния свят, всичко е праволинейно. Трудно се привиква с това.

Моето послание към сънародниците гледащи “навън”: идете, вижте, но бъдете искрени, когато правите сравнение между България и другия свят, защото много хора не са искрени в оценката си. Аз ги обвинявам в самозаблуда.

Благоденствието има своята цена

Винаги ми е трудно да казвам, че съм емигрант. Емигрантът е човек, който не мисли за България, не мисли да се връща.

А защо съм потеглил? Водеше амбицията на 20-годишния човек да направи нещо, да счупи света, да се покаже и да се докаже. Оттогава са минали десет години, мирогледът ми се е променил значително, виждам какво има и в другите страни. Забелязал съм, че там където има благоденствие често се губи човешкото. Работим пет дни в седмицата по 10-11 часа, опитваме се да живеем в двата почивни без особен успех. Притежаваме вещи и ползваме услуги, които ни гарантират приличен стандарт на живот, но в сметката така и не влиза времето за пътуване до работа или пък това колко пъти в седмицата се усмихваме. А сега, когато има и криза, хората са депресирани. Наблюдението ми се споделя и от италианци, които ми казват: “Бъди сигурен, че след 30 годинки и вие ще сте като нас.” Аз им отговарям: “Слушайте, може. Ама ако нещо зависи от мен, аз ще го направя, за да не сме точно като вас.”

Да осъзнаем че сме силни

Виждам се като активист, който идва тук, за да вдига настроението на хората. Да им подсказва, показва, доказва, че не са незначителни. Много ще е пресилено обаче да кажа, че с позицията си ще реша въпросите. Ще е различно, ако има повече активни хора като мен, за да убедят и други, че държим съдбата в собствените си ръце. Аз пристигам от Италия и се сблъсквам с позицията “ами то от мене не зависи”, “кой съм аз, че да направя нещо?”. Животът е в нашите ръце! На някого му се е изплъзнал - не мога да го обвиня, но да застанеш от страната на пасивните и да обвиняваш престъпниците, че гледат собствените си интереси е нелепо.

Тъй че моето второ послание е: хора, трябва да осъзнаете, че сте значителни и силни. Аз благодаря на Италия, която с демокрацията и със свободната си информация ми позволи да се убедя в това. И в Западна Европа в момент на криза се пораждат формални и неформални движения, които казват – всеки един човек е значителен. Не е лесно за разбиране, не мисля и че ще ме разберат веднага, но моето послание е това.

Щом живеем в демокрацията всеки от нас е длъжен да направи нещо – да размишлява, да действа, да убеждава. Защо се чувствам толкова дълбоко ангажиран? Моят глас тежи точно толкова, колкото гласа на всеки един българин. Не съм ли длъжен аз, който съм видял повече, размишлявал съм върху проблемите и съм се опитвал да ги разбера, от определена гледна точка, да ги споделя с този, който чувствам близък и симпатичен: човече, така стоят нещата? Ти как ги мислиш? А ако той отвърне: “нищо не мисля, защото от мен нищо не зависи”, да му дам стимул за да разсъждава и действа. Разбирате ли конфликта?

50 години комунизъм са затрили критичното мислене на българина. Според мен, хората започват едва сега да разсъждават свободно. Раждат се самочувствието и интелигенцията, които ще дърпат локомотива на България. Майка ми и баща ми са събудени интелигентни хора, но нямат куража да пожелаят нещо и да го изкажат на глас. Оказва се, че наистина само от ‘89 г. насам можем свободно да се изказваме и говорим. Те не са имали този шанс защото тяхното поколение е с промит мозък.

Пораженията са поправими

Истинското е това, което се ражда сега. Моят мозък не е претърпял съществено тоталитаризма. За щастие последствията са поправими.

Негативните неща, които се променят бавно, пречат на тази страна да се издигне нагоре. Докато няма съзнание за една колективна позиция и за лидери, истински представители на хората, ние ще си кретаме. А това се постига с много време. Никоя демокрация не се е родила от днес за утре.

Според мен, управляващите са безсилни да направят каквото и да е в ситуацията със зачеркнато критично мислене. Общественото съзнание тука е - трябва някой да дойде и да ни оправи. Докато българите не започнем да мислим, че сами трябва да си оправяме бакиите, който и да дойде, откъдето и да дойде, ситуацията ще е същата. Един народ с такова мислене е много лесно манипулируем. Смисълът е да се пробуди това самосъзнание, защото без него сме за никъде.

По повод инициативата Българския Великден, ми се ще да подчертая, че тези които я продължават не са онези във властта. Те вече имат достатъчно лостове за да вършат работа, при желание(!). Активните сме други - шепа ентусиасти, които не губим контакт помежду си, макар и пръснати по цял свят. Това сме онези, които обсъждаме в Интернет форума на БГ Великден и реализираме различни инициативи. Не бих казал че сме повече от 30-40 човека в България и по света. На теория сме пръснати, но на практика сме заедно в това виртуалното пространство.

 

 

 

 


начална страница

обратно горе

www.probujdane.com