Искреността не може да се замени с никакви медийни патерици
Възмущава ме съзнателната пошлост
Роден е през 1960 в София. Завършил е английска гимназия в столицата и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Женен, с две деца. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ “Комуна”, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист. В момента е в културния отдел на в. “Сега”. Издал е шест сборника с разкази: "Четиво за нощен влак"(1987), "Конско евангелие"(1992), "Ловец на хора"(1994) - Годишната награда за белетристика на ИК “Христо Ботев”, преведена в Норвегия през 1997, "Клането на петела"(1997), "Ези-тура"(2000) - Националната награда за българска художествена литература “Хр. Г. Данов” и Годишната литературна награда на СБП, "Господи, помилуй"(2004) - Голямата награда за нова българска проза “Хеликон”. В момента “Жанет 45” пуска на пазара трето за една година издание на “Господи, помилуй”. Новата му книга “Всички на носа на гемията”(изд. “Фама”) включва едноименното автобиографично есе и 61 избрани разкази и новели. С това издание авторът отбелязва своя четвъртвековен път в българската литература.
Деян Енев в разговор с Иво Беров във в. “Седем”, 4 октомври 2005 г.
- Кажете няколко думи, с които да убедите хората, че ще е добре да прочетат вашата нова книга "Всички на носа на гемията". Можехте ли да не я напишете? Можем ли да не я прочетем? Какво бихме загубили, ако не я прочетем?
- В живота с тебе си говорим на "ти". Дай да си говорим на “ти” и в интервюто. "Убеждаването" е от арсенала на едни времена, които отрекохме. Аз нямам никакво намерение да убеждавам когото и да е да прочете моята книга. Истината за нея е следната: четири пети от томчето са избрани разкази, писани в продължение на 25 години. А една пета – нови, неизлизали в книга неща. Подборът на избраното, който съм направил, е доста суров - те до един трябваше да отговарят на сегашните ми критерии за разказ. И друго - аз лично винаги съм ценял повече "бавната", а не "бързата" литература. Четиво, писано в продължение на 25 години, винаги има повече шанс да съхрани онзи тип информация, заради която всъщност се четат книгите - блоковете психоемоционална памет, която възстановява огромни, изчезнали в безпаметността, отрязъци от нашето собствено битие. Книгата, в която присъства това, рано или късно стига до читателя.
- Може ли действителността да бъде по-измислена от литературата? Кои са според теб най-големите измислици в българската действителност?
- Съществува много особена, страшна, мистична връзка между художественото слово, или по-общо казано, изкуството и действителността. И писателят трябва добре да осъзнава това. Не завиждам на творците, които дръзват да надничат без съдбоносна задача в преизподнята. Общество, в което критичният праг между измислица и действителност е нарушен, е изпаднало в колапс. Ще дам два примера: може би малцина си спомнят, че дечицата от "Индиго" се бяха стекли там заради концерт на някакви рапъри. На плаката за концерта беше изобразен скелет с коса. Вторият пример - могъщият Холивуд десетилетия наред реализираше във филмите си все по-зашеметяващи катастрофични зрелища, включително сблъсък на самолет с небостъргач. Но дойде 11 септември... Тъй че ролята на литературата е не да дразни и да предизвиква действителността, а да превръща, както казва Димитър Коруджиев на едно място, разпада в съзиждане. Именно тази литература според мен остава.
- Ще станат ли читателите на художествена литература секта, както станаха секта слушателите на класическа музика?
- Нали не си представяш света като концертна зала? Процентът на четящите добра художествена литература, общо-взето, си стои във времето един и същ. Тъй че не трябва да се вайкаме. Тук има друго - преди литературата изпълняваше функции, които
сега са иззети от медиите, затова нейната роля привидно ни се струва по-незначителна. Но това е все същата стара нейна роля – да задава маркерите на градивната човешка личност. Въпросът е да не се скъса нишката - след като ученикът е прочел "Железният светилник" или Йовков, да има къде да стъпи и в съвременността. Уверявам те в едно, наблюдавайки моите деца и техните съученици – които от тях прочетоха “Железният светилник” и Йовков, не съжаляваха.
- Има ли измислени класици? Кои са те, ако има такива? Кой определя дали един писател е класик или не? Дали само времето?
- Аз от името на класиците, ще ме извиниш, не мога да говоря. Но мисля така - в класика се превръщат онези произведения с високи художествени достойнства, в които писателят е бил искрен. Искреността не може да се замени с никакви медийни патерици. Времето наистина е висшият критерий. Затова винаги са ми били много смешни тези, които искат да излъжат вечността - и преди, и сега. Да споменавам ли Фьодор Гладков и Камен Калчев, от една страна, и Генчо Стоев и Варлам Шаламов, от друга.
- Каква е разликата между един читател и един телезрител?
- Нека да не поставяме хората под някакъв знаменател. Не може да се каже - йок, читателят е добро нещо, а телевизионният зрител - боклук. Разбирам какво ме питаш. Четенето наистина е усилие за разлика от гледането на телевизия. То ангажира много по-голяма част от ресурсите на онова, което представлява нашата личност. В такъв смисъл читателят от гледна точка на собственото си развитие, е облагодетелстван.
- Затъпява ли човечеството или поумнява?
- Не знам. Знам, че съвременният свят става все по-бърз, все по-епидермален. Нужни са все по-остри дразнения, предизвикващи все по-остри усещания, за да събудиш вниманието на някого, включително и в областта на литературата. Когато мерилото за изкуство са клиповете на MTV, на пръв поглед всеки писател е обречен. Но това не е така. Защото истинските човешки емоции, скръбта и радостта не можеш да вкараш и никога няма да можеш да вкараш в клип. Затова добрата литература ще си остане. А най-голямата глупост правят онези писачи, които се опитват да пишат като в клип. Именно те са обречените.
- Защо в България и по света повече биват четени шоумени, политици и рокзвезди, а не класици?
- Горе ти отговорих.
- Защо пошлостта е по-силна от изкуството? Кои от проявите на пошлостта в България най-много те възмущават?
- Защо буренът е по-силен от пшеницата? Ако говорим за България обаче, възмущава ме съзнателната пошлост. Когато един ром слуша чалга, не може да го съдим - това е неговият досег с изкуството въобще. Но когато една медиа съзнателно загърбва добри български и преводни заглавия за сметка на захарен памук като Коелю и Дан Браун, това за мен е пошлост, по-голяма дори от произведенията на цитираните автори. Тук искам да отворя скобата, че във в. "Сега", където работя, няма и грам пошлост, с което съм особено горд.
- Защо българските писатели са толкова страхливи и ограничени? А може би не са?
- Аз не бих поставил така въпроса. Всеки творчески път, ако не си клатил фес някому, е достоен за уважение. Националната литература представлява стълба - без този преди мен не бих стъпил по-нагоре. Имаме своите големи образци, имаме и активно пишещи съвременни колеги, дай да не си късаме, обзети от нихилистичен бяс, дрехите. Имаме един Златомир Златанов, който е национално богатство. Имаме Бойко Ламбовски, моят събрат и колега в “Сега”, когото ти добре познаваш. Може би той е страхлив и ограничен? Имаме Чавдар Ценов, Красимир Димовски и Оля Стоянова, много талантливи писатели, които тепърва ще разгръщат възможностите си. Имаме сестрата на музите Силвия Чолева. Да не споменавам широкоизвестните Георги Господинов, Алек Попов, Стефан Кисьов и Палми Ранчев. Тези хора за мен не са страхливи и ограничени, а част от настоящото лице на българската литература. Ти също вече с "Бетонната фея", щеш-не щеш, се броиш в числото на българските писатели.
- Смяташ ли, че съвременният писател има мисия? Тоест, че има някакви просветителски или нравствени задължения например.
- Изобщо житейският избор, съдбата на големите ни творци на словото за мен е много интересна тема. Иван Методиев избра смъртта. Добре, че Божана Апостолова му даде посмъртно наградата "Иван Николов", за да разберат и по-широките народни маси с какъв поет сме се разделили. Борис Христов избра отшелничеството. Но с Миряна Башева например всеки ден се разминавам в коридорите на "Сега". И не бих заменил с нищо ахматовския полъх, който вдъхвам при тези срещи. С това ти отговарям и на въпроса - да, творецът има мисия. Не само с творчеството, а и с житейското си поведение.
- Какво значи истински интелектуалец? Кои в България са такива? Кои интелектуалци са "така наречени"? По какво се различават "така наречените" интелектуалци от истинските?
- Тази дума от много време е обект на спекулации. Истински срещу измислени интелектуалци. Интелектуалци срещу зарзаватчии. За да не философствам излишно, веднага отговарям: за мен истински интелектуалци са Калин Янакиев, най-големият ни православен богослов и може би сред най-големите ни съвременни философи, и д-р Николай Михайлов. За д-р Михайлов искам да кажа още две думи. Един от най-големите грехове на Сакскобургготски освен този, че изсече тристагодишните рилски мури, бе този, че той обезцени тотално публичното слово. И с това се опита да обезцени усилията на ангажирания публично интелектуалец. Усилието, което предприе д-р Михайлов в публичното пространство, бе достойно за Гинес. Той се опита почти сам да върне цената на думата и оттам – на публичното говорене, на публичното слово. И трябва да му се признае, успя, и то със забележителен успех. С други думи - истинският интелектуалец не се движи в глутница. Той не се страхува да остане сам в отстояването на каузата си.
- Преди време се отнасяше благосклонно към СДС. Какви са сегашните ти политически пристрастия?
- Отдавна се научих да гледам хората, не цветовете. Политическото е малка част от живота, който живеем, макар че според обиграните политолози изглежда всичко. За мен Татяна Дончева е толкова достоен кандидат за кмет на София, колкото и Гаврийски. Във всеки случай сегашното СДС е само блед изсъхнал хербарий на трите възторжени преди време букви. Аз никога не съм бил представителна извадка на седесар, затова ще използвам за пример моя тъст, Иван Гърбев, учител с 45-годишен стаж, който бе първият и засега единствен син кмет на с. Дрен. Виж, той наистина живее с политиката, не изпуска Бареков и “Панорама”. Неговото упование в момента изцяло е съсредоточено в ДСБ. Нека ДСБ на свой ред да помни това.
***